Вчера се видях с г-н архитекта в магазина до нас. Купуваше си сол. Това не е шега - той наистина си беше купил килограм сол и нищо друго. Като го попитах за какво му е, ми каза, че ще пие текила. По случай националния празник утре. Не му повярвах. Впечатление ми направи мартеницата му - по червената опашка на главата си личеше, че е направена специално за него. Помолих да я снима и да ми изпрати снимка. За което благодаря. Щеше ми се един определен човек да беше направил специална мартеница и за мен, но уви.

Понякога обичам да снимам хора по улиците без те да разбират. Разбира се, правя го от безопасно разстояние с голямо оптично приближение. Странно как обаче това бебе ме видя. Сигурна съм, че не гледаше към мен, нещо го е накарало да усети обектива като че ли. В такива моменти целият свят изчезва с изключение на двамата участници в диалога. В случая - аз и това дете. Ако се питате за какво точно говоря, спомнете си как се разминавате с някого, а погледите ви се срещат за секунда и някак си знаете, че между вас може да се получи нещо повече от разминаване. Нарочно не говоря за полове. Разбира се, в повечето положения оставате само с разминаването, с погледите и със спомена за тях - заради задръжките, насадени от обществото или от кой знае какво.