Беше весело – даже много весело. Преди около седмица се оказах с няколко излишни билета за секс. Ха-ха, шегувам се – за “Секс, наркотици и рокендрол”, в Театър 199. Моноспектакълът на Андрей Баташов. Обадих се на хора от тайфата в Емил Марков, защото май само те търпят характера ми все още. Както никога въпросните приятели бяха свободни или се освободиха набързо. За представлението: наистина се смях много. Много и от сърце. Вчера гледах същата постановка, но в ТБА. С Дони, Коцето от Медикус (така беше известен някога, сега бил Калки) и Ивайло Христов. Много обичам Ивайло Христов, но в случая просто нямаше място за сравнение – Андрей е създаден за тази роля, за тези роли всъщност. Той е изключително сексуален, агресивен, арогантен и брутален откъдето и да го погледнеш. Споменах ли, че е много секси, ха-ха? За да не се впускам в разкази за двете представления, ще ги сравня откъм музика. Един аспект на нещата, който изразява много – въпреки, че Баташов не пя, но в следващите редове ще разберете какво имам предвид. Дони според мнозина е истинският певчески талант на съвременна България. Той също смята така за себе си. Пя каквото пя, трупа дивиденти на гърба на Ивайло Христов, пак пя, после говореше бързо, после пак пя… Той не пее всъщност, той кара главата ми да ме боли. Да се чуди човек какво изобщо правеше този талант на сцената. То не беше пияно, то не беше китара, то не бяха пияно и китара, то не беше лошото озвучаване в залата на театъра. А преди началото, чухме Стоунс и Бийтълс, ако не ме лъже паметта. От другата страна бате Андрей (в когото си помислих, че съм влюбена, но всичко е било просто желание) пак казвам – не пя. Той пускаше музика. И то не каква да е, а такава, каквито много от вас не помнят или не познават, защото ерата на тежкия олдскул рап прелетя над България много отдавна и май не се задържа дълго. Не че съм била някакъв голям почитател, но покрай останалите знаех кой е ICE-Т и знаех кои са Бодикаунт (между другото знам и кой е CHUCK-D, но това намирисва на друг разговор, така че стоп за момента). И никога няма да забравя онзи брутален монолог на ICE-T, който започва с предупредително “attention!” и завършва с отчетливо “suck my motherfucking dick”. Песента на Бодикаунт “Evil Dick” беше върхът на сладоледа – не съм мислила, че ще я чуя пак от онова време насам. Но я чух и ми хареса. Нещо като далечен спомен, за който не си съвсем сигурен какво точно е бил за теб, но знаеш, че те е съпътствал по някакъв начин. Като миризмата на белина, разбирате ли – миризмата, с която винаги ще свъзвате процеса на чистене и пране, санитарните помещения. Не съм мислила, че ще дам и линк към въпросната песен, но човек винаги може да изненада себе си. Предупреждавам ви, че съдържанието на текста може да бъде намерено за обидно от някои от вас, а също и че файлът е по един или друг начин нелегален. Предлагам ви да прослушате и ако ви хареса, да си купите. Едва ли ще има откъде обаче, защото албумът е наистина стар. Е, приятно слушане и до нови срещи.

За да не си помислите, че в главата ми се върти само електронна музика. Намерете си този концертен диск и си припомнете кои бяха Мюз. Иначе ги очакваме в началото на 2009 с нов албум. Самопродуциран, което е страхотно, защото никой няма да им се меси в работата.

Дебна го отдавна, макар че последните неща малко ме разочароваха. Който не знае кой е Кларк, да прочете тук и да не престава да се срамува от невежеството си. Момчето едно време се казваше Крис Кларк, но от около две години е само Кларк. В Turning Dragon го избива на чист минимъл на моменти, но има експерименти, които ми харесват толкова много, че ме карат да си кача албума на телефона, за да слушам непрестанно. Едно от парчетата, което ме грабна и вече втори час не ще да ме пусне, е “Truncation Horn”. Съжалявам, че не мога да ви го възпроизведа чрез скромния ми сайт. Мога само да кажа, че ми напомня на първия и засега единствен албум на Джаксън и неговата компютърна банда. Който Джаксън, впрочем, смятам за гений, но това е за друг разговор.

От известно време искам да се извиня на хората, които четат този блог. Искам да им се извиня за това, че така и не намерих време да направя сайт с блог, да го оформя по мои конкретни изисквания, да пиша по-често в него. Извинявайте, наистина. Защото ако това беше едно нормално място тип електронен дневник, сега малко бутонче “play” щеше да позволи преслушване на поне една песен, криеща се зад тази неверотна ландшафтна обложка. Чудно кой файл точно щях да избера за вас, всички те са много добри, изработени са - така да се каже - с чувство. Групата се състои от двама души, британци. Казват се Лемън Джели, а албумът, който ви предлагам е “Lost Horizons”. От 2002, но категорично актуален и сега. На какво ми напомня, на какво ми напомня… На върха на езика ми е, но не мога да се сетя. Ако някой го има или го намери, за да го преслуша, да ми каже, моля. Бих желала да прочета неговото предположение.

Новият албум на Прифюз Севънти Три, така да се каже. Покъртителен. Хайде сега всички да си го дръпнат, а после да коментират, ако могат.