Искам такива щори. Искам пък! Точно такива. Слагам ги и вече няма да има облачни дни в стаята ми. И искам точно този цвят, свързвам го с детето у мен. Колко ще е хубаво само! В интерес на истината съм в процес на смяна на жилището и наистина ще потърся именно такива щори.
Някой някъде беше написал, че иска да колекционира метални фолиа-капачки на кисели млека. Марките на този продукт се увеличават с всеки изминал ден. То не бяха млеката на баба, на дядо, на майка ти… В кладенеца, според който всичко, което идва извън града е чисто, автентично и полезно, има още вода. Фолиото на селското кисело мляко го доказва. По моите лични и все по-избледняващи спомени, навремето киселото мляко, което се консумираше в провинцията, беше в буркани. Да, в стъклени буркани, запечатени с тънко лъскаво фолио. Марката май се носеще от релефа, нямше нищо печатано. Единствено в София киселото мляко се продаваше в пластмасова кофичка, която май не е изменила вида си много-много досега. Седя и си мисля, че на селското кисло мляко по би му отивало да се продава в буркани. Отново. А и предполагам, че произовдството на платмасови кофички замърсява доста. После идва фактът, че нямат обръщаемост. Накрая да спомена, че и никой не обръща внимание на събирането им с цел рециклиране.
Винаги съм се чудела какво толкова му харесват на това списание. И продължавам да се чудя. Вярно - има добри смешки, но приложеното DVD към последния брой например, е много слабо. Не го казвам само аз - така се произнесоха и близки и приятели от силния пол.
Вчера се видях с г-н архитекта в магазина до нас. Купуваше си сол. Това не е шега - той наистина си беше купил килограм сол и нищо друго. Като го попитах за какво му е, ми каза, че ще пие текила. По случай националния празник утре. Не му повярвах. Впечатление ми направи мартеницата му - по червената опашка на главата си личеше, че е направена специално за него. Помолих да я снима и да ми изпрати снимка. За което благодаря. Щеше ми се един определен човек да беше направил специална мартеница и за мен, но уви.
Понякога обичам да снимам хора по улиците без те да разбират. Разбира се, правя го от безопасно разстояние с голямо оптично приближение. Странно как обаче това бебе ме видя. Сигурна съм, че не гледаше към мен, нещо го е накарало да усети обектива като че ли. В такива моменти целият свят изчезва с изключение на двамата участници в диалога. В случая - аз и това дете. Ако се питате за какво точно говоря, спомнете си как се разминавате с някого, а погледите ви се срещат за секунда и някак си знаете, че между вас може да се получи нещо повече от разминаване. Нарочно не говоря за полове. Разбира се, в повечето положения оставате само с разминаването, с погледите и със спомена за тях - заради задръжките, насадени от обществото или от кой знае какво.