Беше весело – даже много весело. Преди около седмица се оказах с няколко излишни билета за секс. Ха-ха, шегувам се – за “Секс, наркотици и рокендрол”, в Театър 199. Моноспектакълът на Андрей Баташов. Обадих се на хора от тайфата в Емил Марков, защото май само те търпят характера ми все още. Както никога въпросните приятели бяха свободни или се освободиха набързо. За представлението: наистина се смях много. Много и от сърце. Вчера гледах същата постановка, но в ТБА. С Дони, Коцето от Медикус (така беше известен някога, сега бил Калки) и Ивайло Христов. Много обичам Ивайло Христов, но в случая просто нямаше място за сравнение – Андрей е създаден за тази роля, за тези роли всъщност. Той е изключително сексуален, агресивен, арогантен и брутален откъдето и да го погледнеш. Споменах ли, че е много секси, ха-ха? За да не се впускам в разкази за двете представления, ще ги сравня откъм музика. Един аспект на нещата, който изразява много – въпреки, че Баташов не пя, но в следващите редове ще разберете какво имам предвид. Дони според мнозина е истинският певчески талант на съвременна България. Той също смята така за себе си. Пя каквото пя, трупа дивиденти на гърба на Ивайло Христов, пак пя, после говореше бързо, после пак пя… Той не пее всъщност, той кара главата ми да ме боли. Да се чуди човек какво изобщо правеше този талант на сцената. То не беше пияно, то не беше китара, то не бяха пияно и китара, то не беше лошото озвучаване в залата на театъра. А преди началото, чухме Стоунс и Бийтълс, ако не ме лъже паметта. От другата страна бате Андрей (в когото си помислих, че съм влюбена, но всичко е било просто желание) пак казвам – не пя. Той пускаше музика. И то не каква да е, а такава, каквито много от вас не помнят или не познават, защото ерата на тежкия олдскул рап прелетя над България много отдавна и май не се задържа дълго. Не че съм била някакъв голям почитател, но покрай останалите знаех кой е ICE-Т и знаех кои са Бодикаунт (между другото знам и кой е CHUCK-D, но това намирисва на друг разговор, така че стоп за момента). И никога няма да забравя онзи брутален монолог на ICE-T, който започва с предупредително “attention!” и завършва с отчетливо “suck my motherfucking dick”. Песента на Бодикаунт “Evil Dick” беше върхът на сладоледа – не съм мислила, че ще я чуя пак от онова време насам. Но я чух и ми хареса. Нещо като далечен спомен, за който не си съвсем сигурен какво точно е бил за теб, но знаеш, че те е съпътствал по някакъв начин. Като миризмата на белина, разбирате ли – миризмата, с която винаги ще свъзвате процеса на чистене и пране, санитарните помещения. Не съм мислила, че ще дам и линк към въпросната песен, но човек винаги може да изненада себе си. Предупреждавам ви, че съдържанието на текста може да бъде намерено за обидно от някои от вас, а също и че файлът е по един или друг начин нелегален. Предлагам ви да прослушате и ако ви хареса, да си купите. Едва ли ще има откъде обаче, защото албумът е наистина стар. Е, приятно слушане и до нови срещи.

За да не си помислите, че в главата ми се върти само електронна музика. Намерете си този концертен диск и си припомнете кои бяха Мюз. Иначе ги очакваме в началото на 2009 с нов албум. Самопродуциран, което е страхотно, защото никой няма да им се меси в работата.

Днес е последният ден, който прекарвам в жилището ми. Преместих се да живея в Лозенец, апартаментът ми в Емил Марков беше неоправдано голям за само момиче като мен. Вече всичко е изнесено, опаковано, пренесено. Викнах отбрани приятели, с които едва ли не сме живели заедно в този апартамент. Пихме по малко водка, потъжихме заедно като в последния епизод на “Приятели”, сещахме се за разни интересни и не чак толкова интересни случки, на които апартаментът е станал неволен свидетел през годините. После се пощракахме като за довиждане с голите стени, а снимката отгоре е единствената, на която хора не присъстват. Оставям я тук, за да ми напомня гледката, която виждах всеки ден, когато ставах от сън.

Искам такива щори. Искам пък! Точно такива. Слагам ги и вече няма да има облачни дни в стаята ми. И искам точно този цвят, свързвам го с детето у мен. Колко ще е хубаво само! В интерес на истината съм в процес на смяна на жилището и наистина ще потърся именно такива щори.

Някой някъде беше написал, че иска да колекционира метални фолиа-капачки на кисели млека. Марките на този продукт се увеличават с всеки изминал ден. То не бяха млеката на баба, на дядо, на майка ти… В кладенеца, според който всичко, което идва извън града е чисто, автентично и полезно, има още вода. Фолиото на селското кисело мляко го доказва. По моите лични и все по-избледняващи спомени, навремето киселото мляко, което се консумираше в провинцията, беше в буркани. Да, в стъклени буркани, запечатени с тънко лъскаво фолио. Марката май се носеще от релефа, нямше нищо печатано. Единствено в София киселото мляко се продаваше в пластмасова кофичка, която май не е изменила вида си много-много досега. Седя и си мисля, че на селското кисло мляко по би му отивало да се продава в буркани. Отново. А и предполагам, че произовдството на платмасови кофички замърсява доста. После идва фактът, че нямат обръщаемост. Накрая да спомена, че и никой не обръща внимание на събирането им с цел рециклиране.

Изгревът днес е чудесен. Синоптиците обещават градусите да са над 20. Блокът на снимката е любимият ми, видях го сниман тук (не че не го гледам всеки ден). Някъде по средата на снимката се суши или пази сянка родопско одеало. Приказно.

Винаги съм се чудела какво толкова му харесват на това списание. И продължавам да се чудя. Вярно - има добри смешки, но приложеното DVD към последния брой например, е много слабо. Не го казвам само аз - така се произнесоха и близки и приятели от силния пол.

Вчера се видях с г-н архитекта в магазина до нас. Купуваше си сол. Това не е шега - той наистина си беше купил килограм сол и нищо друго. Като го попитах за какво му е, ми каза, че ще пие текила. По случай националния празник утре. Не му повярвах. Впечатление ми направи мартеницата му - по червената опашка на главата си личеше, че е направена специално за него. Помолих да я снима и да ми изпрати снимка. За което благодаря. Щеше ми се един определен човек да беше направил специална мартеница и за мен, но уви.

Понякога обичам да снимам хора по улиците без те да разбират. Разбира се, правя го от безопасно разстояние с голямо оптично приближение. Странно как обаче това бебе ме видя. Сигурна съм, че не гледаше към мен, нещо го е накарало да усети обектива като че ли. В такива моменти целият свят изчезва с изключение на двамата участници в диалога. В случая - аз и това дете. Ако се питате за какво точно говоря, спомнете си как се разминавате с някого, а погледите ви се срещат за секунда и някак си знаете, че между вас може да се получи нещо повече от разминаване. Нарочно не говоря за полове. Разбира се, в повечето положения оставате само с разминаването, с погледите и със спомена за тях - заради задръжките, насадени от обществото или от кой знае какво.

Като ученичка често си се чудех защо училището ни е боядисано в оранжев цвят. Другото по-ново за времето си училище в кв. Емил Марков беше също оранжево, но по-тъмно. Може би отиваше към червеникаво-кафяво. Винаги ми е било трудно да определям цветовете. Днес училището ми, което заема по-голямата част от гледката от северния балкон, е розово. Боядисано е в различни нюанси на розовото, както можете да видите от тази снимка в проекта projectionbeyond.com. Днес училището е розово, защото е имало розова боя. От носталгия реших да почовъркам цвета и да направя физкултурния салон от снимката подобен на това, което беше някога – оранжев. Можете да видите по-голяма снимка тук. Салонът ми прилича на мавзолей, на някакъв далечен и приятен спомен от детството. От дясната страна на салона имаше асфалтирано волейболно игрище, на което в часовете по физическо играехме народна топка. Чудя се дали днешните деца знаят тази игра и дали я наричат така. Сега на същото място и около него се разполага огромно игрище за софтбол. Тълкувам този спорт като бейзбол за жени, но е възможно и да не съм права.

Дебна го отдавна, макар че последните неща малко ме разочароваха. Който не знае кой е Кларк, да прочете тук и да не престава да се срамува от невежеството си. Момчето едно време се казваше Крис Кларк, но от около две години е само Кларк. В Turning Dragon го избива на чист минимъл на моменти, но има експерименти, които ми харесват толкова много, че ме карат да си кача албума на телефона, за да слушам непрестанно. Едно от парчетата, което ме грабна и вече втори час не ще да ме пусне, е “Truncation Horn”. Съжалявам, че не мога да ви го възпроизведа чрез скромния ми сайт. Мога само да кажа, че ми напомня на първия и засега единствен албум на Джаксън и неговата компютърна банда. Който Джаксън, впрочем, смятам за гений, но това е за друг разговор.

Искам само да напомня, че когато човек се гледа в огледалото, не вижда себе си. Не вижда онова, което виждат другите, когато го гледат. Вижда някой друг.

Когато излезе зелената фанта, си мислех, че от Кока Кола не могат да измислят по-неприятна безалкохолна газирана напитка. Ето че съм се лъгала. Представям ви този микс от вкусовете на маракуя и лимон. Съветвам ви искрено да не го опитвате. Отвратителен е.

От известно време искам да се извиня на хората, които четат този блог. Искам да им се извиня за това, че така и не намерих време да направя сайт с блог, да го оформя по мои конкретни изисквания, да пиша по-често в него. Извинявайте, наистина. Защото ако това беше едно нормално място тип електронен дневник, сега малко бутонче “play” щеше да позволи преслушване на поне една песен, криеща се зад тази неверотна ландшафтна обложка. Чудно кой файл точно щях да избера за вас, всички те са много добри, изработени са - така да се каже - с чувство. Групата се състои от двама души, британци. Казват се Лемън Джели, а албумът, който ви предлагам е “Lost Horizons”. От 2002, но категорично актуален и сега. На какво ми напомня, на какво ми напомня… На върха на езика ми е, но не мога да се сетя. Ако някой го има или го намери, за да го преслуша, да ми каже, моля. Бих желала да прочета неговото предположение.

Знаете, че съм навътре с отраженията. Може би. Вчера цял ден бях сама, търсех отражения и слушах един стар, но изключителен албум. Денят беше хубав. Толкова хубав, че си мисля, че през останалите дни съм отражение на това, което бях вчера.

Страхотен филм, утре си татуирам звезди на коленете.

Новият албум на Прифюз Севънти Три, така да се каже. Покъртителен. Хайде сега всички да си го дръпнат, а после да коментират, ако могат.

След като видяхте тази реликва е време да се насладите и на черния ГАЗ 3102. Истинска класика, отново изпратена ни от Иван Иванов. Това са автомобили, които ще се срещат все по-рядко. Голяма част от подрастващите дори не са ги виждали. Голям пропуск. 2bad.bloghub.org поправя това.

Орязах леко снимката, та не е видно, но мястото е до църквата Св. Седмочисленици. Днес валя малко дъжд в центъра на града и няколко гълъба решиха да се изкъпят в локвата, която виждате. Всъщност те бяха повече на брой, но при вида на скромната ми снимачна техника най-ужасените плюха на ваната си и излетяха още мокри. По-смелите останаха и ето им награда - появиха се в интернет.

Ето това се казва находка! Хиляди благодарности на човека, който ми прати файла (да го наречем с нарицателното име Иван Иванов). За по-младите от вас ще поясня, че това е москвич 403, за който (когато бях малка) ми казваха, че е направен от каски на немски войници, но по-скоро е бил от немски танкове. Екземплярът от снимката е от Смолян и е в невероятно състояние - все едно излиза от конвейра. Свети, не каца - железен е. Иван сподели, че собственикът на колата го видял, докато я снимал и в резултат на това се усмихнал широко. Ами да беше снимал и него бе, Иване, моето момче!

Това не е начин за насърчаване на коментарите в настоящия блог, а само лека изненада - който познае чия е тази “корица”, получава парчето А2 на дадения от него електронен адрес. Ха да ви видя сега!

Седя в недоумение, умиление и един удобен фотьойл - стар колкото света. От другата стая дочувам “Kid A” и ми е много приятно. На гости съм и преди малко тук скалъпих от няколко файла едно малко изображение. Това е днешният залез и предпочетох да ви го разкажа нелинейно. Трябваше да е филмче, но не зная как да подредя картинки и да ги доведа до реален резултат - видео файл. Компютрите всъщност са ужасни и ми се иска никога да не бях сядала пред компютър. Компютрите разделят хората, компютрите отнемат времето и, докато се усетиш, всички вече спят, сама си и ти остава само залезът. Чувала съм да казват, че в този живот всеки е сам. Не е толкова лошо. Ето - пускат Рейдиохед и никой не те занимава. Катериш се по покривите на блоковете, снимаш, после пиеш бяло вино, а накрая те оставят сама. Спокойно, след малко ще се върне, ще се смеем, ще спим след дълги, дълги разговори за това, което ни се случва или което пропуска да ни се случи. Утре сутрин пак ще звучи песента “No Surprises”, ще пием кафе и всичко ще е както винаги е било - самотно. Лека вечер. И приятни сънища.

Какво значат новите менюта в Уго ли? Нов дизайн може би? Не. Когато нежната ви ръка нежно погали току-що излязло от печатницата меню, може да очаквате единствено по-високи цени. Честито. През последните два месеца съм била два пъти точно в това Уго (Угото на малките пет кьошета) и познайте какво? И двата пъти менютата са нови. Ха сега още веднъж честито!

Все се заканвам и все не мога да си удържа на заканите. Все се каня да не ви споменавам нищо за музиката, която докосвам, и вероятно винаги ще ви пиша по някой ред. Не се възгордявайте много обаче, защото не е изключено да правя всичко заради себе си. Хората по принцип са егоисти, но някои поне го осъзнаваме и работим за преодоляване на важността си. И като споменах за важността, ето ви един много важен човек: Ласт Степ. Бих оставила на разбирачи като Даниел да упражнят просветление по вас, но нямам идея дали индивидът от по-горе чете настоящите редове и дали пък изобщо би желал да ги коментира. Затова ви казвам: Ласт Степ е оня страшният брейккор нечовек, познат сред масите като Винишън Снеърс или само Снеърс. Използва псевдонима на последната стъпка, за да си играе с малко стари синтезатори Роланд. Свалям шапка, макар да не нося шапки, за чудесната алтернативна музикална форма. Албумът си струва и ако бях на мястото на автора на velqn.com, щях да дам оценка 10/10.

Вейдър има нов шлем (може и маска, не го разбирам много този филм). И то какъв! Огромен. С две липи отпред. Всъщност това е нещо като портал, който се стеснява нагоре, за да подсили ефекта на перспективното съкращение, което пък ни кара мислено да придадем още няколко метра към височината на шлема. И това през 1977г. Била съм там десетина години след 1977г. и, да си кажа, преди ме впечатли повече. Сега има нещо сбъркано в осветлението на панорамните картини. Много лесно човек успява да направи границата между реалния предмет и маслото. В интернет съм попадала на такива панорами, че да ти спре дъхът. Тази нашата е някак бутафорна. Много бетон за нищо, нали. И това само защото в Плевен няма друга забележителност. Кайлъка не броим. Пък и него го видях - не е кой знае какво точно сега. Или поне там, откъдето минаваше един канал. Мътен колкото си иска. Не съм впечатлена. Не е хубаво. Нека хора от Плевен ме убедят в обратното чрез своите коментари.

Преди много време четях един хубав блог, където имаше една снимка на бреза, поникнала върху трафопост. Ако този блог съществуваше и днес, щях да взема да изпратя снимката от по-горе на авторите му. Може би не се вижда достатъчно добре и затова ще обясня: лястовиците са свили гнездо под връха на някаква мембрана (като тази пред Централна гара, но доста по-малка). Малко като Айфел, който си направил жилище на 300м над земята, на върха на купчина желязо.

Тапи много прилича на Капи и това не е случайно. Тапи е името на сока, който участва в онази безумна игра в онзи невероятен филм. За Реквием за една мечта говоря. Помня малко подробности от лентата, но имам желание да я ползвам като увод за диетата, която ще откриете няколко реда по-долу. Та, майката на Джарет Лито е симпатична старица, която иска да отслабне, за да може някой ден да бъде поканена в онова шоу с оня сок. Има запазена червена рокля от младините си и твърдо е решила да бъде с нея, докато я снимат в предаването. Има един проблем обаче - роклята не й става вече. Нужно е да отслабне. Как? С диети не става и е трудно. Затова й предписват хапове, но не какви да е, а специални. В крайна сметка въпросните хапове я докарват до нежелано състояние на мисловната дейност.

Съветът ми е да не опитвате да отслабнете с подобни средства. Днес ще ви дам диета в разказвателен вид. Спазвайте я 24 дни и ще изгубите 10kg от теглото си. Бих я пробвала, но ще стана още по-слаба и дрехите ще ми стоят като чували.

Първото нещо, което трябва да знаете, е, че можете да ядете на корем. Колкото пожелаете. Започваме с месото - всякакъв вид! Само без панировка. Кеф ви пържено, печено, варено… С яйцата и рибата е същото. По цял ден. Маслините са добра гарнитура. Колбасите - също. Само че в тях не бива да има соя. Споменах рибата, но не споменах, че са позволени и консерви. Препоръчвам риба тон в собствен сос. Папкайте още всякакви типове зелени зеленчуци. Без моркови обаче! Може домати, краставици, чушки, зеле, марули, спанак, коприва… Неизброимо!

Това, което не бива да ядете си е един обширен списък: грах, боб, царевица, леща, ориз, картофи. Никакви плодове, никаква захар! Никакви млека и производни на млякото продукти. Ядките също са забранени. За пияниците: алкохолът е табу. Безалкохолните - също!

Препоръчителна е употребата на 2l чай без захар на ден. Може с лимон. Предполагам, че чаят не бива да е плодов. От липов цвят ми се струва добра идея. Кафето е добре дошло (разбира се без захар и сметана).

Сами се сещате (е не всички, но хайде сега), че ако спазвате тази диета, достъпът на организма до някои витамини и минерали е повече от ограничен. Затова трябва да пиете по една чаша бяло или червено вино, само че след края на първата седмица от диетата. Другото е, че е необходимо да вкарвате по някоя таблетка с витамини и минерали. Препоръчват се единствено тези марки, които не съдържат захар. Адитива е една от тях.

Приятна диета!

Мислех си за Перник, един ужасен град, честно. Бяха ми изпратили статия, в която пишеше, че София щяла да бъде свързана с Перник с влак. Или метро, но то е горе-долу същото. Това едтествено се налага от местоработата на перничани. Да не казвам голяма дума, но сигурно 60% от работоспособните жители на Перник работят в София. И онзи лаф за електричката до Перник за тях е реалност и не виждат нищо смешно в него. представете си сега колко отпадъци дневно произвеждат тези 60%. А месечно? Вечер 60-те процента се връщат в Перник, по къщите си. Там е чисто и няма проблем с боклука. Когато обаче някой направи предложение перничаните да си вземат боклука, те не искат. Къде дават така, защото и аз искам.

Ще завърша с един разговор на Бойко Борисов с Бареков по бТВ. Бареков пита Бойко за боклука, а Бойко излиза с най-логичния контра-въпрос: “Вие, г-н Бареков, къде си изхвърляте боклука, като сте от Пловдив?”

Всичко, което искам, е равнопоставеност. Благодаря.

По неофициални данни София наброява 3 000 000 души. Според новия градоустройствен план на града след известно време градът би наброявал 1 200 00 души. Голям майтап си правят тия градостроители. Сигурно живеят в Бургас и бълват наука от него град. Преди промените или, иначе казано, преди 10-15 години хората в София бяха изумително малко - под милион. Една проста демографска сметка би показала, че отрицателният прираст на населението не може да повиши броя на хората в троен размер. Това, което трябва да се разбере, е, че в София са дошли 2,5 милиона. Или с други думи, в София има 2,5 пъти повече хора от софиянците. Следователно софиянците в София са малцинство и София изобщо вече не бива да се нарича с това си име. Това, което е останало от нея като население, е едва 30% (стари 50, както казваха в “Добро утро”) от всички. И стават все по-малко, мисля си аз, докато гледам мащабите на жилищното строителство около бул. България. Моят град не съществува вече. Заменен е от микстура от много на брой други градове. Когато си в Рим, прави като римляните. Но само в случай, че римляните са повечко. Ако са по-малко (като софиянците), можеш тотално да ги прескочиш…

Отплеснах се, а не бива. От днес вдясно в секцията с линковете ще ви гледа още един линк. Води към новия блог на Велян Стайков - човек, с когото така и не успях да се запозная, а всъщност много исках. Преди години съм влизала в неговия IRC канал #bpm, по-късно попаднах на блога му axpl.org, където беше много забавно и - в последствие - разпадащо се. Един мой приятел (знаете, че имена не споменавам, а ако го направя, значи са фалшиви) направи акаунт за цялата ни компания тогава и ние влизахме, писахме и т.н. Беше забавно.

Вчера попаднах на velqn.com съвсем случайно и веднага попитах приятеля от по-горе дали това е “оня” Велян. Той е. Обещавам да го чета, а на вас го препоръчвам. Виждам, че съдържанието копира отчасти това в “журнала” на Еленко, което не е комплимент, но предполагам, че към настоящето повечето масови блогове разчитат именно на това - снимки от ежедневието на някакви - силно казано - абсурдни неща. Въпреки това е някак забавно.

Във връзка със споменаването на масовите български блогове мисля да намина през блога на Ивайло Борисов. И още нещо: липсва ми projectionbeyond.com. Ако някой от създателите му чете това, моля, направете нещо по въпроса.

Поради липса на друга по-съвременна материална представа за Исус, пускам кадър на Тед Нийли. А и “Исус Христос суперзвезда” е филмът за тази седмица. Саундтракът ме кара да се чувствам жива и знаеща. На Разпети Петък ще ви препоръчам още нещо, но имайте търпение, моля ви.

Ужасно е, когато се запознаеш с хора, които казват, че слушат практически всякаква музика. По-лошо е, когато срещнеш хора, които казват, че не слушат никаква музика. Да, драги, има и такива. Не лишава ли това от един куп емоции с положителен знак отред? Как може да има такива хора? Днес слушахме саундтрака към филма 300 (какви мъже само) и вътре има родопска песен. Открадната е. И в тези хора, които нямат нужда от емоционална и културна принадлежност, не трепва нищо, когато чуят Николина Чакърдъкова. Интересно трепва ли им нещо някога? Конкретната обложка горе е към един невероятен албум, който открих извън територията на България. Ще се учудя, ако някой тук го продава. Също ще му стисна ръката. Но такива балами тук няма. Пазарувайте музиката си от други места. И не преставайте да се радвате на Туджико, ако се произнася така.

Ако попитате един таксиметров шофьор за работата му, той ще ви каже, че тя е много важна и отговорна. Не че не е прав, но след малко той ще добави, че всъщност точно неговата работа е най-важната и най-отговорната от всички. Ще ви даде безброй примери с важни особи, които е превозвал неведнъж в моменти, когато времето на особите е било кът. Може би тези хората, въртящи гевреци, пак ще са прави, може би наистина професията на бакшиша е ужасно важна, а оттам и изморителна, но позволете ми да ви представя най-новата си теория за изморителните работи. Тя е прясна, едва от няколко часа е. Проста е и според нея шофьорите не се изморяват. Не защото не извършват мисловна дейност, докато карат колите, а защото работният им ден е автономен. Работният им ден приключва и никога не е свързан със следващия или с предишния. Работният им ден се рестартира ежедневно. На това именно се базира теорията ми. Признакът за разделяне на професиите е такъв: професии, които са си ден за ден и такива, в които работата продължава в ума на човек. Хората, които са избрали да работят втория тип работа, са се преебали здраво. И това го заключавам само от един следобед наблюдения. Разбира се, те не взимат надницата на бакшиша, а доста повече. Но пък не живеят и са нещастни. А най-щастливите хора на света са хората в Бангладеш. Там са и най-бедните. Всъщност това са едни и същи хора. Да са живи и здрави.

На закуска (около 12 на обяд) се чудех защо политическата равносметка на годината по телевизията се прави именно днес. Някой май иска да почива в оставащите дни от декември и да гледа “Хари Потър” от вкъщи. Може - да не издребняваме. Та, Кастро бил пътник, от Москва убивали, Слобо бил спомен, а Гоце бил президент. Вярно е президент. Помня, че когато бях ученик, беше изключително модно да се изказва следната мисъл: с когото се съберем, го проваляме. Имаше се предвид Германия, СССР, може би и Османската империя. На никого не му мина през ума, че може да навредим и на САЩ. Не че вредим всъщност, а просто носим лош късмет… В обедния (или май беше сутрешен) обзор на 2006 се появи Кондолиса Райс на запис. С усмивката на човек, току-що осигурил иноземни бази за родните си военни. Да са ви честити. Впрочем, името на Кондолиса вече може да се срещне в едно изречение със словосъчетанието “следващия президент на САЩ”. Да ви е честита. Дотук всичко е наред, но от Иран наричат резолюцията на ООН “къс хартия”, а преди много години Нострадамус е предрекъл, че арабската камила ще пие вода от Дунав. Дано да не пие, ама голяма жажда я гони във всеки случай.

И как само ми се спи. Не може. По къс ръкав на балкона и да пощракам. Студено е, а въздухът е кристално чист. Нито помен от мъглите. В едно списание четох, че в често се случва японското порно да показва сцени, където мъж си завира пръстите на ръката в ноздрите на жена. Двата лъча от снимката ми действат точно така. Чувствам се убоден, прободен и предаден. Раним съм, ама много. Броя едни пари и си мисля за алтернативи. Чета разни списания от витрините на будките, но това са специализирани будки, на закрито са. И пак тези два лъча. Цял ден си мисля, как ще стане тъмно и ще щракам булеварда от нас, за да хвана точно такива лъчи. Без статив е трудно… Очаквам да гледам филм на мястото на времето за спане. После ще разказвам.

Е няма такъв албум!

Съботните ми дни обикновено са скучни в смисъла на бездействие. Използвам свободното време, за да прочета няколко страници или да гледам някой и друг хубав филм. Съвсем случайно подреждах малко дискове, когато пред мен изникна “Обувките на мъртвеца”. Спомням си, че ми го дадоха преди две години, но не го гледах, защото тогава нямаше преведени субтитри. Проверих дали пък сега вече не са се появили и - о, радост - бяха се появили! Филмът ме смачка. Дозата смачкване обаче се удвои, когато получих странно телефонно обаждане от друг край на града. То предизвестяваше веселба в буквалния смисъл, развихрила се в пощата ми. Десетина снимки от циганска сватба. Коя от коя с по-лошо качество, но автентични. Краткият коментар от писмото (дело е на автора на снимките, пожелал да запази името си в сянката): “малиии, какво ебане ще падне довечера!” Пич, ти май отдавна не си ебал.

Бих коментирала роклята, ако се чувствах достатъчно компетентна, но не се чувствам такава. Решила съм да не се омъжвам. Циганката обаче минава за хубава, защото, ако се замислите, има и доста по-грозни. Вие не можете да я видите, но на една от 10-те снимки лицето й се вижда. Донякъде. Малко не е на фокус и затова не я сложих тук. Обаче е весела. Дълго време прекарах в седнало положение на стола в кухнята, опитвайки се да разчета знака на съдбата. Или, казано по алтернативен начин, каква беше връзката между странния филм и циганската сватба? И двете са изпъстрени емоционално, рекох си. После се сетих, че във филма има доста кръв. Кръв ще се лее и довечера. Ако не друго, на това се надяват роднините на жениха от сватбата. Представям си ги като стари автентични цигани. Малко като от “Гепи”. Надяват се снахата да е девствена. Надявайте се, надявайте се.

Крава и пиле ли? Вече не са на мода. Сега на върха са делфин и крава. Не знам кой е авторът на това графично произведение, но му благодаря. В България то пристига в някак все още неудобен контекст. Не че имам нещо против гейовете, но тази картинка наистина е била дадена като обложка на гей порно. Доколкото ми казаха, в data.bg - сървър, достъпен само за регистрирани и платили по 2.40лв. на месец потребители. В моменти като този съжалявам, че не съм от тях. Хавата е следната: ценителите на гей порно в България са обект на агресия и открити псувни по форумите в интернет. Въпреки това, се стремят да взимат пасивно участие в тези (да ги наречем) спорове. Позицията им вероятно се дължи на липсата на смелост да разкрият хомосексуалните си наклонности с гордостта на френския гей, например. Така нашенските гейове са възприели тактика “не дразнете лъва”. Сиреч поставят смешни картинки вместо бруталните оригинални гей порно обложки. Дори това не им помага обаче. Псувните са безконечни.